За срещите

Историята – преди към 3 години се запознах с приятел на приятел. Някои биха казали срамежливо момче, аз вече бих казала неосъзнато момче. Нищо особено. Но когато има някой на близо, който ти мисли доброто (смешно, но факт), някой, който се опитва да подтикне срамежливото момче, то изведнъж забравя задръжките си и се опитва да действа. Не те кани на среща, а се опитва да се възползва по неговия си начин от срещите, които имате. А срещите са срещи с приятели за по питие-две-три-колкото ви краката държат. Резултат? Не се познавате. Имате някакви пиянски разговори, които разкриват някакви разкъсани и без връзка неща, които иначе се таят дълбоко в трезвото ви аз. Имате някакви срещи, които не са срещи и никой не е дал заявка за истинска среща, на която евентуално да се опознаете. Ти си мислиш – той не е за мен по една или друга причина (а причини много – други хора на хоризонта, които занимават съзнанието ти от преди да се познавате, търсене на своето аз, опит да разбереш неща, които хора с малко мозък в главата не могат да възприемат…). Истинският резултат – той има “невероятната” смелост да ти напише по icq, че “не сме един за друг, не си подхождаме, няма смисъл”. И ти казваш: “Добре, дреме ми”. Не ти пука, но нещо в теб се пропуква. Пропуква се, защото точно предния ден си се замислил, че май не даваш шанс на правилните хора. Точно час преди това си решил, че може би трябва да захвърлиш квалификациите и идеите за това, кой е за теб. И в минутата, когато си сигурен, че трябва да даваш шанс, за да очакваш нещо да ти се случи, получаваш онова тъпо icq съобщение. Онези голи думи без смисъл. Защото ти поне знаеш, че след като не се познавате, е някак неадекватно да ти казват “не си подхождаме”, а никой не е и поискал да те опознае даже…

И минават години и ти забряваш. Поредната тъпанарска издънка на някой, който с неадекватността си ти показва, че си бил прав първия път. Онзи първи път, когато си знаел, че не трябва да се занимаваш повече, но не си знаел защо точно.

И времето се изтъркулва. И понеже става дума за приятел на приятел, вие случайно се срещате отново.

Сега обаче онзи доброжелател, който ти е мислил доброто тогава го няма. Обаче – има друг доброжелател, който особено ти мисли доброто сега. И отново някой някого подтиква. И отново се стига до близки срещи от трети вид. Резултатът? Изглежда като миналото да е забравено. Не просто забравено. На теб все още не ти пука. Вие все още сте на етап пиянска среща с приятели. Сещате се за забравеното и сякаш нещата са други. Преди да го изпратиш, той си играе с косата ти поне час, докато си в състояние да се надигнеш от леглото и да го изпратиш, защото вместо да заспите, те е тормозил цяла нощ. И преди да го изпратиш, той ти иска телефона. Мислиш си – не искам да ми се обажда. Не го харесвам. Не ми пука. Обаче след като припаднеш на работа, понеже не са ти дали шанс да се наспиш (което не те е направило кой знае колко щастлив), се замисляш. А може би за пореден път втория шанс ще има смисъл?

Ха!!! Минават два дни. Не ти пука, но си казваш – би било хубаво да се обади. Защо иначе ми взе телефона? Може би този път? Този път по принцип и този път с човек, който вече се е изтъпанарил… И той се обажда. Усмихваш се и си казваш – какво пък – кой знае. Телефонът ти се изключва, защото е на пет години и ти бързаш да приключиш с фитнеса, който ти дава повече щастие от тъпанарска свалка на пиянско събиране. Накрая успяваш да се обадиш и чуваш нещо от сорта: “Знам, че е тъпо за втори път, обаче…”

Не ти пука, защото все още не го харесваш достатъчно. Обаче. Абе хора, какво ви става? “Много те харесвам, ама не съм влюбен”. На колко години станахме и си говорим глупости? Влюбвахме се на 15, на 20, на 25. Но вече не мисля, че е възможно. Вече не е въпрос на влюбване. И защо в тая тъпа държава никой не разбира думата “СРЕЩА”? Каниш някого на среща, когато го харесваш, не когато си влюбен в него. Нямам думи за тая тъпотия! Ей такива станаха всички. Първо се влюбваш, после всичко се превръща във връзка. Блях! Е, не става така. Научете се да ходите на срещи. Научете се да се опознавате. И да харесваш някого и да го пожелаеш е достатъчно условие да излезеш с него на среща.

Що за еволюция, що за безмозъчност, що са липса на комуникация е всичко това! Повръща ми се вече от тия неща! А не мога да ги загърбя. Просто не ми е в стила. Противоречи на моето изстрадало Аз.