Безсъние

Не, отново не мога да спя. Защо ли? Защото за пореден път се питам какъв е шибания смисъл на всичко? Целият ни живот е една тъпа борба. Да си по-добър в нещо. Да откриеш нещо. А ако не го откриваме? Ако никога “не е било писано”? Какъв е смисълът тогава? Да чакаме. Да чакаме и да се надяваме. Омръзна ми да се надявам и да чакам. А докато го правя животът на някаква част от хората вече е минал на следващо ниво. И няма начин твоят да се засече с техния. Някога, когато си е струвало това да се случи, нещо ви е поставило на толкова далечни точки, че техните направления са повече успоредни, от колкото пресичащи се. Може би някъде в друго измерение. В друга вселена… В която обаче аз не мога да се проектирам. Дори и понякога да ми се иска.

Къде бях аз когато хората се срещаха? Къде бях аз когато имаше за какво да познаваш някого? Къде бях аз когато животът ни тепърва започваше? Защото вече е късно за някои неща. Късно е да създаваш приятелства. Късно е да създаваш връзки. Късно е. Ужасно тъжно късно е.

И аз не разбирам. Отново и отново. Каквото и да правиш се връщаш в изходна позиция. Все едно не е имало усилия. Не е имало желания. Не е имало мечти. Не е имало нищо. Както няма нищо и сега.

Как да продължиш като е толкова невъобразимо трудно? Как да продължиш когато нищо не се възнаграждава? Нищо твое. Как да продължиш да се преструваш, че светлина има? Как да продължиш, правейки се, че забавлението ти е достатъчно? Как да спреш да мислиш за това, че смехът е единственото, което ти е останало? Как да продължиш, знаейки че отново ще започнеш със смях и ще завършиш със сълзи?

Как да не изгубиш вярата и съня си?