Денят на истината – ФИНАЛЪТ
Е, има справедливост в тази държава!
Не исках да вдигам шум на първото дело, защото не беше окончателно. Но сега вече е.
Който не е проследил, това е хронологията на събитията в блога:
Денят на истината – ЖАЛКОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Да обобщим:
Края на юни 2008-ма ме нахапа улично псе, което заедно със събратята си е тормозило офис сградата и по-конкретно служителите в нея, на Сайънт, вече VMWare. След многото сигнали от името на фирмата и лично от разни служители, решение не е било дадено. Кучетата са продължавали да тормозят служители близо година. Аз не знаех и бях нападната, тръгвайки си от поредното бирено парти. Имах документи от Пирогов (където компютърът е научна фантастика, а тетрадките реалност), болница Токуда и Съдебна медицина. Заведох дело. Спечелих го на първа инстанция – Административния съд. Общината разбира се обжалва. Решението на делото пред Висшия административен съд е в моя полза отново. То приема за окончателно решението от Административния съд.
Резултатът – Столична община ми е длъжник и справедливостта възтържествува!
ПРИЗОВАВАМ всеки, който има основание да заведе дело срещу община, държава или просто юридическо лице, да го направи. Защото колкото повече от нас потърсят правата си, толкова по-вероятно е някой да си свърши работата!!!
За жертвите и прехода
Всеки преход изисква жертви. Когато Великите изследователи са правили великите си преходи, част от екипажът им е умирал. Умирали са хора, давайки живота си не само за науката, разкрила по-късно тайните на тези смърти, а и за резултатите от тези преходи. Когато чернокожи в САЩ са умирали борейки се за правата си, тези смърти са били жертвата на прехода от едно робовладелско общество, към едно по-добро общество, което зачита различията. Винаги когато има преход има жертви.
Но колко жертви дадохме и за какво ги дадохме? И какво наистина жертвахме? Жертвахме себе си, ценностите си и смисъла на живота си. Жертвахме прекалено много, което не беше нужно на никого. Смъртта на мореплаватели и чернокожи не може да се сравни със смъртта на една нация. Нация, която вече не познава езика си. Нация, която вече не разпознава нищо.
Кое е добро и кое е зло? Кое е престъпление и кое не е? И кое е по-важно – какво ще спечелиш без значение от закони и правила или кой си? Кое е по-стойностно – да станеш просто една сянка или да мислиш и да живееш?
Някога Декарт е казал “Мисля, следователно съществувам” (I am thinking, therefore I exist). Явно българите вече не мислят, а щом не мислят, то следователно и не съществуват.
Има разлика между това да живееш и това да съществуваш. Ние започнахме просто да съществуваме и сякаш вече не помним какво е да живееш. Сякаш вече не знаем какво ни кара да живеем …
Жертвата има смисъл, когато резултатът от нея е нещо по-добро, не за този, който се е жертвал, а за тези, които ще оберат плодовете на тази жертва. Нашата жертва на нас самите е неоправдана и трябва да спре!
Има разлика между саможертва и жертва. Ние станахме жертви на себе си, но не направихме и една саможертва за бъдещето!
И това ме прави тъжна. Ужасно тъжна!
За някои видове робство
До преди 20 години в продължение на 45 години е нямало свобода. Някои хора са го осъзнавали и са се бунтували срещу наложеното робство.
Сега има свобода. Но по-скоро всеки има правото да бъде свободен. И изборът на някои е да се възползват от това право. Но на повечето изборът е да се превърнат отново в роби. Роби на работата си, роби на апатията си, роби на егоизма и лицемерието си.
Страшно е да те поробят. Но още по-страшно е сам да се превърнеш в роб на себе си!
Фреди Фосколо
Понякога се чудя дали желанието, което се превърна в мечта, е правилно. Понякога се чудя дали има шанс, ако остана тук, да се почувствам човек. Човек с чувства и мисли, с емоции, желания и мечти. Човек, който смее да вярва, че мечтите не са просто сън, а нещо, за което има смисъл да се бориш.
Чета разни статии в Интернет. Търся разни статии в Интернет. Представям ви една история. История, колкото тъжна и страдална, толкова и история, на която завиждам:
Kaто във филм за Студената война, но наистина. Животът на Фреди Фосколо
Материалът е връзка към сайтa ide.li.
Noirette
Нуарет е повече брюнетка, но има и светли кичури. Според сестра ми преводът на името й е Черничка (ударението е на „и“). Оказа се, че си има компания сред черните коси, но има надежда, че ще се справим с това. Много плаче и ако не се катери по мен, ме преследва и пак се катери. Няма начин да използвам и двете си ръце, защото тя държи едната да е само нейна.
Ето я нея:
Първата ни вечеря в новия дом
Не обича да позира
... но я улових в кадър ...
П.П. Името се произнася с френско произношение.
А какво правиш ти в този час?
А какво правиш ти в този час? Нито късен, нито ранен. Ти, когото още не познавам. Ти, който може да си следващата ми любов. Ти, който може да си онзи приятел, който никога не съм имала или ти, която може да си онази приятелка, която никога нямах.
С какво се занимваш? Гледаш телевизия. Едва ли. Отишъл си на кино с приятели, а може би пиеш бира с най-добрия си приятел или си на път, отивайки към място, където да прекараш уикенда си.
Какво си мислиш? Колко е тъпа телевизията. Едва ли. Колко е хубав филмът, който после ще коментираш с приятелите си. А може би разказваш смешната случка, която направи петъчния работен ден по-хубав. Или колко време остава до края на пътуването и колко хубав ще бъде уикендът… А дали си мислиш за бъдещите неща, които може да ти се случат? Дали си мислиш кого ще срещнеш. Колко нови приятели ще намериш съвсем случайно. Колко още любов ще мислиш, че си изживял, а в един момент ще осъзнаеш, че това не е било любов. Дали разсъждаваш над проблеми или прекрасните моменти, които си изживял. Дали имаш мечти, които вече са се сбъднали и такива, които още не знаеш дали ще се случат.
Какво сънуваш? Зелени поляни, над които летиш без крила. Как се разхождаш бос и гол сред тълпата, която не те забелязва. Или намираш на сън решението на проблем, който е мъчил работните ти дни.
Какво обичаш? Шоколод с цели лешници. А може би свински ребърца.
Какво мразиш? Мразиш ли нещо изобщо. Или животът ти преминава като една безкрайна усмивка.
Какво искаш да правиш? В този момент. Следващата седмица. А следващия месец?
Къде не си бил, а искаш да бъдеш? Какво не си правил, а искаш да направиш? Какво не си казал, а си искал да кажеш и какво си казал, а после си съжалил?
А какво правя аз? Аз си мисля за теб.
П.П. Беше 21 ч.
Стига толкова!
Днес открих един много приятен блог. Свеж и увлекателен. И се замислих колко ли всъщност е противен моя. Някаква идиотка, която само задава въпроси и пише основно когато е нещастна. А като се замисля, може би просто изключително рядко е щастлива.
Някои хора харесват стила ми. Но май аз не го харесвам вече. Постовете ми са като … поток от сълзи и мъка. А трябва да са като роса.
Не съм го създала заради хората, а заради себе си. Не дължа нищо никому. Но направо се отвратих.
Мога ли наистина да прескоча всички онези неща, които ме карат да се чувствам не добре? Мога ли просто да не им обръщам внимание? Мога ли да се усмихвам когато не ми се усмихва? Мога ли да се науча отново да не плача? Да не мога да пролея и една сълза?
Ето, отново много въпроси…Отново много мисли и разсъждения…
Стига толкова!
За цветята и подаръците
Писах вече за клишетата. Или по-скоро какво е било, се приема и не трябва вече да е клише.
Цветята са си точно клише в днешно време, а не трябва да е така.
Защо приятелка може да направи такова прекрасно нещо? Да ме изненада с доставка в офиса ми – цветя и бонбони, разбира се с картичка. За рождения ми ден. Защо един мъж не може да направи такова нещо? Цветя са ми подарявали. Обикновено на рождения ми ден и то, ако правя купон. Друга приятелка преди години също ме изненада така. Но бяхме колежки и цветята ме чакаха на рецепцията. Но това сега … беше толкова изненадващо и приятно. За частица от секундата ми се прииска да са от мъж. Дори и да не е обожател, а просто доброжелател. Но в следващата милисекунда вече знаех. Знаех не само, че са от жена, а и коя приятелка може да го направи. По толкова сладък начин!
Благодаря ти, Влади!
Метаморфози
Защо хората са толкова различни когато са нещастни, когато са просто никакви и когато обичат?
Защо един и същи човек е като различна проекция на себе си в тези си три състояния? Мислиш си, че познаваш някой, а изведнъж се оказва, че сякаш това е съвсем различен човек. Познаваш го просто като някакаъв си човек. И той е сдухан, не се усмихва, не знаеш почти нищо за него. После го опознаваш. Изведнъж нещо между вас се случва и той се превръща в коренно различен човек. Опознаваш го. Приемаш го с недостатъците му и започваш да го обичаш заради всичко хубаво, което е той. Той започва да се усмихва, да се смее.
После се разделяте. Той се е научил да се смее заради теб. Научил се е да се радва на живота заради теб. Но се е държал ужасно с теб. Накарал те е да го оставиш. И те е направил нещастен. И е станал непознаваем. Сякаш твоята дори и неизказана, недекларирана любов го е направила смел и самоуверен. Същия онзи човек, който ти е казвал, че е смотан, че го зарязват, защото нещо не му е в ред. Същия онзи, който е страдал, който е искал любов, сериозни отношения … същия … вече е друг. Говори различно, държи се различно. Сякаш не е човекът, когото познаваш. И в този момент не знаеш къде се намираш, в кое измерение … В онова с първичния образ или онова с проекцията, която се е научила да се смее или в онова, в което проекцията е гадна и злобна.
За съжаление си в третото. Там, където е проекцията на модела, който се е подобрил заради теб, не защото си го искал, а защото си го направил щастлив. Там, където за теб вече няма място. Там, където ти сам не можеш вече да си намериш място.
Посветено на единствената ми истинска споделена любов (Иван)
Днес бях на концерта на радио сити. Беше пълно с тийнейджъри и деца. Намерихме си някакво място и точно до нас имаше двойка тийнейджъри. Може и по-големи да са били. Изглеждаха по-малки от нас. Гледах ги и се върнах години назад. Исках да съм пак на 15 и да не правя една от може би най-големите грешки в живота си.
Когато бях на тези години имах едно гадже. Детска любов. Но беше връзка, която продължи 2 години. За онези времена това беше рекорд. Обичах това момче. Наистина го обичах. Но бях малка. Имах си и семейни проблеми. Имах си и парични проблеми. Първото доведе до това, че не осъзнавах какво имам. Второто и третото до решението, че на всяка цена трябва да се махна от Варна. Трябваше да отида в София каквото и да ми коства това. Поради една или друга причина се разделихме. Аз заминах. Започнах да уча точно това, което исках, за съжаление не там, където исках, но това е друга тема. Тогава не знаех, че за него това споделено решение е имало значение.
Не се бяхме виждали от две години. А аз през тези две години осъзнах, че го обичам повече, от колкото когато бяхме заедно. После се видяхме. Никога сърцето ми не е пърхало така. Може би никога няма да мога да опиша това чувство. Умирах и се раждах отново с тези няколко срещи. Ако беше сега, щях да му кажа какво чувтсвам, щях да му кажа, че бих се върнала в града, който толкова ме нарани, заради него. Че искам да опитаме отново, вече порастнали. Че ще съжалявам цял живот, ако не го направя. Че любовта е по-важна от реализацията и бягството от миналото. Но бях все още малка. Не казах нищо. Няколкото ни срещи, телефонните съобщения и електронните писма бяха … безумни. Умирах. Имах си гадже в София, но то не значеше нищо за мен в сравнение с това, което съм имала, имах и исках да имам с тази любов.
Той спря да ми пише. И за общо 6 години след като се разделихме, аз най-после намерих сили да го забравя.
След всички тези години, през които се опитвам да намеря някой, с когото да споделя себе си; някой, с кого да споделя живота си; някой, който просто да ме обича, без значение от никой и нищо, аз се уморих и се разочаровах прекалено много пъти. След всичките тези години, аз осъзнах, че той е бил човека за мен. Но аз съм била прекалено малка да го осъзная. Толкова е тъжно и подтискащо, че не ми стигат думи…Това беше човекът, който най-много ме е обичал в целия ми живот. Роднини, приятели, гаджета…Той беше този, който наистина ме обичаше.
Той беше неземен. Заради любовта си. Единственото, което наистина съм ценяла. Единственото, което искам, от което се нуждая…и което искам да споделя…
